Роман за смели, благородни и самоотвержени... зайци
Ричард Адамс, „ Хълмът Уотършип “ Превод Илиян ЖелязковИздател Orange BooksКорица Ангел Стаматов
„ Хълмът Уотършип “ е разказ, който постоянно е определян като една от най-важните и знакови книги на втората половина на предишния век. За нас той е брилянтна, дълбока, смислена и цялостна с алегории история, която може да бъде четена по разнообразни способи.
На пръв взор това е книга за оцеляването и природата, за законите на гората и смелостта, за другарството и жестокостта. Ако се загледате деликатно обаче ще прочетете история за обществените функции, публичния строй и диктатурата като форма на ръководство.
Ричард Адамс създава специфичен заешки език, който прави романа впечатляващ и от езикова позиция. Към това прибавяме и внушителните му знания за природата, които ловко са втъкани в елементи на историята. Преводът и работата по българското издание на този разказ са съкровена задача. Преводът е дело на Илиян Желязков. Той е първият издател на „ Хълмът Уотършип “ в България, а всеотдайността, ерудицията, вниманието към детайлите и обичта му към езика заслужават безпределно почитание.
„ Хълмът Уотършип “ е вечен разказ, който слага значими въпроси за света, в който живеем.
Приключението в романа стартира от момента, в който идиличният живот на група зайци е засенчен от притеснителното привидение на един от тях. Животните знаят, че срещата на дивата природа с хората не ражда нищо положително, по тази причина дребната група зайци, повярвали във видението на Петко, потеглят да бягат. Търсенето на нов и безвреден живот обаче е застрашено от срещата с многочисленото и деспотично проведено заешко населено място Ефрафа. Доблест и храброст ще се сблъскат с робия и свирепост. В природата важат законите на джунглата и оцеляват единствено най-силните. Но какво значи силата? Къде се крие тя?
„ Хълмът Уотършип “ е история за другарството, смелостта, загубата и превъзмогването на страховете. Романът е определян като една от знаковите произведения на предишния век, а през днешния ден той оживява с ново издание на български език.
***
" Хълмът Уотършип ". Изд. Orange Books
1. ТабелатаХор: Защо заохка! Пак ли смут някакъв?Касандра: Ах, в тази къща вее крах кървава!Хор: Нали се прави жертвоприношение!Касандра:Не, то е като че ли гробно изпарение!
Есхил, „ Агамемнон “,превод Александър Ничев
Бледожълтите примули бяха към този момент прецъфтели. Към края на гората, където открит скат се спускаше към остаряла ограда и след нея – към обраснал с къпини трап, единствено няколко островчета жълтееха сред живоликата и дъбовите корени. Поляната над оградата бе осеяна със заешки дупки. На места въобще нямаше трева и на всички места се виждаха купчинки изсъхнал заешки тор, под който може да пораства единствено спореж. Стотина ярда по-нататък, на долния завършек на ската, течеше необятно не повече от три фута поточе, потънало измежду лютичета, кресон и водни великденчета.
По тухлен мост над поточето минаваше коларски път, който се изкачваше по отсрещния скат до дървена врата в ограда от жив плет. Зад вратата започваше алея. Майският залез бе осветил облаците в алено, при все това до свечеряване оставаше още към половин час. На сухия скат бе цялостно със зайци – някои от тях хрупаха рядката трева към заешките дупки, други отиваха по-надолу – да търсят глухарчета или някоя иглика, останала до този миг неоткрита. Тук-там някой заек стоеше изправен върху мравуняк и се оглеждаше с наострени уши и душещ нос. Но безгрижното чуруликане на кос откъм края на гората показваше, че натам няма нищо обезпокоително. В другата посока пък – около поточето, можеше ясно да се види, че всичко е спокойно и безшумно. В заешкото населено място цареше успокоение. На височината – покрай дивата череша, където пееше косът, имаше няколко съвсем скрити от къпините заешки дупки. При входа на една от тях, в зеления полумрак, бяха седнали един до различен два заека. По-големият излезе навън и без да бърза, се промъкна около рътлината под прикритието на къпините, прекоси рова и се изкачи на отсрещния склон. След малко и другият заек го последва.
Първият заек спря на слънце и си почеса ухото с бързо придвижване на задната лапа. Той беше единствено на една година и към момента растеше, само че все пак нямаше наплашения тип на множеството „ зайци от покрайнините “, с други думи – на редовите зайци през първата им година. Ако нямат аристократични връзки или необикновена величина и мощ, те нормално са подчинени на по-възрастните и живеят както съумеят да се уредят – постоянно навън, в покрайнините на заешкото населено място. Но особено този заек изглеждаше като създание, което знае по какъв начин да се грижи за себе си. В изражението му имаше нещо проницателно и жизнерадостно, когато седна, огледа се и се почеса с двете си предни лапи по носа. Веднага откакто се увери, че всичко е наред, той сниши ушите си и стартира да се храни с трева. Спътникът му изглеждаше по-неспокоен. Той беше дребен, с необятни и втренчени очи. Начинът, по който повдигаше и завърташе главата си, говореше не толкоз за нерешителност, що се касае за безспирно нервно напрежение. Носът му непрестанно потрепваше. Една земна пчела прелетя, бръмчейки зад него, и той незабавно подскочи и се извъртя по този начин ненадейно, че два пасящи наоколо заека се втурнаха към дупките си. Но в идващия миг по-близкият от тях – мъжки заек с черни върхове на ушите, го позна и се върна да се храни.
– О, това е единствено Петко – сподели той, – отново подскача поради мухите. Хайде, Зърнастец, какво беше почнал да ми казваш?
– Петко? – отвърна другият заек. – Защо го назовават по този начин?
– Били са пет зайчета в котилото, от които той e най-малкото. Чудно по какъв начин е оживял до момента. Аз все споделям, че човек не би го видял, а пък лисица не би го поискала. Но признавам, че той като че ли умее да стои настрани от нещастията¹.
Малкият заек пристигна по-близо до своя сателит, препъвайки се с дългите си задни крайници.
– Нека идем малко по-нататък, Леско – сподели той. – Знаеш ли, има нещо необичайно довечера, само че не мога да кажа какво е то. Да идем ли долу при потока?
– Добре – отговори Леско. – Тъкмо ще можеш да откриеш някоя иглика². Ако ти не успееш, значи никой не може. И той поведе Петко надолу по ската, като сенките им се обрисуваха откъм гърба на тревата. Те стигнаха до поточето и започнаха да хрупат, търсейки нещо тъкмо до коловозите на коларския път. Не след дълго Петко откри това, което търсеха. Игликите са деликатес за зайците и нормално доста малко от тях се резервират до края на май, в съседство с даже и малко заешко населено място. Тази особено не бе цъфнала още и листата ѝ бяха скрити във високата трева. Петко и Леско таман бяха застанали пред нея, когато два по-едри заека притичаха откъм другата страна на близката отъпкана от добитък пътека.
----
¹ Зайците могат да броят до четири. Всяко число над четири е Храир – което би могло да сепреведе като „ доста “ или „ хиляда “. Примерно те споделят У Храир – Хилядата, което е събира-телно за всички неприятели на зайците (или елил, както те ги наричат) – лисицата, белката,невестулката, котката, бухалът, индивидът и така нататък Най-вероятно е имало повече от пет заека вкотилото, когато Петко се е родил, а името му, Храиру, значи Хилядко, т.е. най-малкият отмножеството, или както се споделя за прасетата, изтърсакът. – Бел.авт.
² Тук става дума за по този начин наречената лечебна иглика (на британски език cowslip), с латинско на-именование Primula veris. Споменатата в самото начало на главата бледожълта примула (наанглийски език primrose) е с латинско название Primula vulgaris. – Бел.прев.Още по темата
„ Хълмът Уотършип “ е разказ, който постоянно е определян като една от най-важните и знакови книги на втората половина на предишния век. За нас той е брилянтна, дълбока, смислена и цялостна с алегории история, която може да бъде четена по разнообразни способи.
На пръв взор това е книга за оцеляването и природата, за законите на гората и смелостта, за другарството и жестокостта. Ако се загледате деликатно обаче ще прочетете история за обществените функции, публичния строй и диктатурата като форма на ръководство.
Ричард Адамс създава специфичен заешки език, който прави романа впечатляващ и от езикова позиция. Към това прибавяме и внушителните му знания за природата, които ловко са втъкани в елементи на историята. Преводът и работата по българското издание на този разказ са съкровена задача. Преводът е дело на Илиян Желязков. Той е първият издател на „ Хълмът Уотършип “ в България, а всеотдайността, ерудицията, вниманието към детайлите и обичта му към езика заслужават безпределно почитание.
„ Хълмът Уотършип “ е вечен разказ, който слага значими въпроси за света, в който живеем.
Приключението в романа стартира от момента, в който идиличният живот на група зайци е засенчен от притеснителното привидение на един от тях. Животните знаят, че срещата на дивата природа с хората не ражда нищо положително, по тази причина дребната група зайци, повярвали във видението на Петко, потеглят да бягат. Търсенето на нов и безвреден живот обаче е застрашено от срещата с многочисленото и деспотично проведено заешко населено място Ефрафа. Доблест и храброст ще се сблъскат с робия и свирепост. В природата важат законите на джунглата и оцеляват единствено най-силните. Но какво значи силата? Къде се крие тя?
„ Хълмът Уотършип “ е история за другарството, смелостта, загубата и превъзмогването на страховете. Романът е определян като една от знаковите произведения на предишния век, а през днешния ден той оживява с ново издание на български език.
***
" Хълмът Уотършип ". Изд. Orange Books 1. ТабелатаХор: Защо заохка! Пак ли смут някакъв?Касандра: Ах, в тази къща вее крах кървава!Хор: Нали се прави жертвоприношение!Касандра:Не, то е като че ли гробно изпарение!
Есхил, „ Агамемнон “,превод Александър Ничев
Бледожълтите примули бяха към този момент прецъфтели. Към края на гората, където открит скат се спускаше към остаряла ограда и след нея – към обраснал с къпини трап, единствено няколко островчета жълтееха сред живоликата и дъбовите корени. Поляната над оградата бе осеяна със заешки дупки. На места въобще нямаше трева и на всички места се виждаха купчинки изсъхнал заешки тор, под който може да пораства единствено спореж. Стотина ярда по-нататък, на долния завършек на ската, течеше необятно не повече от три фута поточе, потънало измежду лютичета, кресон и водни великденчета.
По тухлен мост над поточето минаваше коларски път, който се изкачваше по отсрещния скат до дървена врата в ограда от жив плет. Зад вратата започваше алея. Майският залез бе осветил облаците в алено, при все това до свечеряване оставаше още към половин час. На сухия скат бе цялостно със зайци – някои от тях хрупаха рядката трева към заешките дупки, други отиваха по-надолу – да търсят глухарчета или някоя иглика, останала до този миг неоткрита. Тук-там някой заек стоеше изправен върху мравуняк и се оглеждаше с наострени уши и душещ нос. Но безгрижното чуруликане на кос откъм края на гората показваше, че натам няма нищо обезпокоително. В другата посока пък – около поточето, можеше ясно да се види, че всичко е спокойно и безшумно. В заешкото населено място цареше успокоение. На височината – покрай дивата череша, където пееше косът, имаше няколко съвсем скрити от къпините заешки дупки. При входа на една от тях, в зеления полумрак, бяха седнали един до различен два заека. По-големият излезе навън и без да бърза, се промъкна около рътлината под прикритието на къпините, прекоси рова и се изкачи на отсрещния склон. След малко и другият заек го последва.
Първият заек спря на слънце и си почеса ухото с бързо придвижване на задната лапа. Той беше единствено на една година и към момента растеше, само че все пак нямаше наплашения тип на множеството „ зайци от покрайнините “, с други думи – на редовите зайци през първата им година. Ако нямат аристократични връзки или необикновена величина и мощ, те нормално са подчинени на по-възрастните и живеят както съумеят да се уредят – постоянно навън, в покрайнините на заешкото населено място. Но особено този заек изглеждаше като създание, което знае по какъв начин да се грижи за себе си. В изражението му имаше нещо проницателно и жизнерадостно, когато седна, огледа се и се почеса с двете си предни лапи по носа. Веднага откакто се увери, че всичко е наред, той сниши ушите си и стартира да се храни с трева. Спътникът му изглеждаше по-неспокоен. Той беше дребен, с необятни и втренчени очи. Начинът, по който повдигаше и завърташе главата си, говореше не толкоз за нерешителност, що се касае за безспирно нервно напрежение. Носът му непрестанно потрепваше. Една земна пчела прелетя, бръмчейки зад него, и той незабавно подскочи и се извъртя по този начин ненадейно, че два пасящи наоколо заека се втурнаха към дупките си. Но в идващия миг по-близкият от тях – мъжки заек с черни върхове на ушите, го позна и се върна да се храни.
– О, това е единствено Петко – сподели той, – отново подскача поради мухите. Хайде, Зърнастец, какво беше почнал да ми казваш?
– Петко? – отвърна другият заек. – Защо го назовават по този начин?
– Били са пет зайчета в котилото, от които той e най-малкото. Чудно по какъв начин е оживял до момента. Аз все споделям, че човек не би го видял, а пък лисица не би го поискала. Но признавам, че той като че ли умее да стои настрани от нещастията¹.
Малкият заек пристигна по-близо до своя сателит, препъвайки се с дългите си задни крайници.
– Нека идем малко по-нататък, Леско – сподели той. – Знаеш ли, има нещо необичайно довечера, само че не мога да кажа какво е то. Да идем ли долу при потока?
– Добре – отговори Леско. – Тъкмо ще можеш да откриеш някоя иглика². Ако ти не успееш, значи никой не може. И той поведе Петко надолу по ската, като сенките им се обрисуваха откъм гърба на тревата. Те стигнаха до поточето и започнаха да хрупат, търсейки нещо тъкмо до коловозите на коларския път. Не след дълго Петко откри това, което търсеха. Игликите са деликатес за зайците и нормално доста малко от тях се резервират до края на май, в съседство с даже и малко заешко населено място. Тази особено не бе цъфнала още и листата ѝ бяха скрити във високата трева. Петко и Леско таман бяха застанали пред нея, когато два по-едри заека притичаха откъм другата страна на близката отъпкана от добитък пътека.
----
¹ Зайците могат да броят до четири. Всяко число над четири е Храир – което би могло да сепреведе като „ доста “ или „ хиляда “. Примерно те споделят У Храир – Хилядата, което е събира-телно за всички неприятели на зайците (или елил, както те ги наричат) – лисицата, белката,невестулката, котката, бухалът, индивидът и така нататък Най-вероятно е имало повече от пет заека вкотилото, когато Петко се е родил, а името му, Храиру, значи Хилядко, т.е. най-малкият отмножеството, или както се споделя за прасетата, изтърсакът. – Бел.авт.
² Тук става дума за по този начин наречената лечебна иглика (на британски език cowslip), с латинско на-именование Primula veris. Споменатата в самото начало на главата бледожълта примула (наанглийски език primrose) е с латинско название Primula vulgaris. – Бел.прев.Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ